Поради контузии и липса на шофьори, съставът ни рязко намаля и се оказа невъзможно само Жоро (Георги Цветков) да шофира сам и в двете посоки. Проучих и вариантите за самолетни билети, но свръхбагажът ни значително оскъпяваше начинанието, пък и създаваше редица логистични проблеми по така или иначе по-сложното изкачване на Дюфур от Италия.

Тъй като и този вариант пропадна, аз се уговорих с поляка Артур (Artur Podgórski), чиито планове за същия период от време също бяха пропаднали.

Уговорихме се да се чакаме във Виена на 14.08 сутринта и да изкачим Гросглокнер за аклиматизация и след това Монблан от Франция. Няколко дена по-рано Жорката звънна и каза, че и той ще дойде и така се оформи окончателният състав за изкачването.

Подходът ни към Алпите включваше едно изключително весело16 часово пътуване с автобус до Виена. Автобусът беше пълен с всякакви колорити - гастарбайтери, ромски семейства, обикновени далавераджии и един човек, който се мъчеше да прекоси границата, но след проверка на граничарите се оказа, че е издирван от Интерпол. След скапващото пътуване изминахме оставащите няколкостотин километра от Виена до подножието на Гросглокнер за още седем-осем часа с колата на Артур и на същия ден тръгнахме към върха.

След около два часа трекинг в подножието на Гросглокнер решихме да пренощуваме върху едни камънаци в глетчера на около 3100 метра височина. На следващия ден 15.08 изкачихме Гросглокнер около 13 часа местно време, тъй като се забавихме, катерейки един фирнов кулоар встрани от маршрута. Вечерта прогнозата за времето на Монблан не беше най-добра и решихме да го изкачим по традиционния маршрут или да се откажем от атака в случай на лошо време.  

Следващият ден премина в пътуване до Шамони, разглеждане на градчето, цъкане с език от моя страна защо не си пазарувам екипировка направо оттам и накрая дъждовна вечер в къмпинга.

На 17.08 рано сутринта стегнахме багажа и потеглихме, придвижихме се малко над Хижа Гуте. Пристигнахме там към 16:00, където в снеговалеж разпънахме палатката и пренощувахме в компанията на една полска двойка. На сутринта поляците ни услужиха с лопатата си да закопаем екипировката. В същото време Артур, който е имал планове да спи в Гуте и се движеше с малко багаж доста по-бързо от нас, е бедствал, поради липсата на резервация и не е взел палатката която му дадохме, след много студена нощ (предполагам на Вало по описанията, които ми даде после) по негови думи е изкачил върха и слязал много бързо, но ние не го видяхме по пътя. С Жорката се изкачихме в 6:58 – малко след развиделяване. На слизане към Гуте падна много гъста мъгла и започна да вали сняг. Това ни създаде малко неудобства и забави слизането ни заради нуждата от котки по каменистите пасажи по-надолу от Гуте. За добро или зло на връщане зъбчатата железница не работеше и слизахме до Шамони пеша.  Жоро откри една пътека която ни отведе в Les Houches но... закъсняхме за последния автобус до Шамони с 15 минути! Почакахме малко на стоп и в крайна сметка ни взе един автобус в извънработно време и ни закара пред къмпинга, където Артур отдавна спеше.

Връщането от Шамони към София беше още по-колоритно с огромния ни мокър багаж и една проверка на Швейцарската граница, при която митничарите се отказаха да ни ровят в багажа след като уцелиха една от „бомбите“ с мръсни мокри дрехи.

Равносметката от цялото начинание е изкачвания на най-високия връх на Австрия от мен (Йордан Христов), Жоро (Георги Цветков) и Артур (Artur Podgórski). Изкачване на най-високия връх в Алпите от мен, Жоро и Артур по негови думи.

Георги Цветков
Йордан Христов

Print